Гнездящи ориентализми: Случаят с бивша Югославия

Милица Бакич-Хейдън.

Репутацията, името и видът, значимостта, обичайната мярка и тежестта на нещо – в същността си най-често заблуждение и произволна преценка, метната върху нещата като дреха и напълно чужда на същността им и дори на кожата им – постепенно са се прилепнали и сраснали с предмета чрез увереността в съществуването им и непрестанното им нарастване от поколение на поколение, докато накрая са станали сякаш самото тяло. В края на краищата първоначалната илюзия става почти винаги същност на предмета и действа като същност.

Фридрих Ницше, Весела наука, II.58 Прев. Харитина Костова-Добрева (УИ, 1994)

Тази статия въвежда понятието „гнездящ ориентализъм“, за да анализира част от сложността на дихотомията Изток-Запад, която лежи в основата на изследванията върху „ориентализма“ след публикуването на класическите възражения на Саид 1, един дискурс, в който „Изтокът“, подобно на „Запада“, е повече проект, отколкото конкретно място. 2 Докато географските граници на „Ориента“ се променят в хода на историята, представата за „Ориента“ като „друг“ до голяма степен остава неизменна. Нещо повече, културите и идеологиите мълчаливо предпоставят ценностната дихотомия изток – запад и включват различни техни „същности“ в моделите за представяне, които използват за да ги опишат. Според този есенциализъм хората и техните социални или културни институции „са управлявани от детерминиращия характер, който им е вроден, по начина, по който се предполага, че е вроден и в природата.“ 3 Така Източна Европа обикновено е свързвана с „изостаналост“, Балканите – с „насилие“, Индия – с „идеализъм“ или „мистицизъм“, докато Западът упорито се самоидентифицира с „цивилизования свят“. Но, както показва Лари Улф, „изостаналостта“ не е само удобна метафора, използвана само в първите пътеписи на хора от Запада в региона, който Просвещението картографира като Източна Европа, тя е и основополагаща метафора в социалния и научния език на влиятелни философи и писатели от това време, като Монтескьо, Волтер и Русо. 4

Да приемеш и двете гледни точки: етнографът в текста

Майкъл Хърцфелд.

За психологията и манталитета 1

Всеки етнограф е в известен смисъл маргинален по отношение на обществото, което изучава. Но маргиналността не е статично състояние, а налага непрекъсната (дори непоследователна) променливост в двете посоки над социалните граници, които сами по себе си са изключително непостоянни. Състоянието на маргиналност позволява на информаторите, които също се интересуват от любопитния неканен гост, както и той – от тях, да включат или изключат етнографа повече или по-малко по свое усмотрение. Присъщата на етнографа ловкост се изразява в това да предвижда подобни промени, но това невинаги е лесно или дори възможно; ако се окаже, че етнографът се забави при изучаването на определени реакции, възможно е да връхлети наглед непредвидимо бедствие, което по-мъдър и опитен наблюдател вероятно би предвидил. Маргиналността на етнографа не е просто пасивна структурна аномалия или стабилен прът в културната ограда; през повечето време етнографът е или вътрешен, или външен субект. Но – и това е основният неразрешен проблем – никой етнограф не може никога да твърди, че е едното или другото в пълния смисъл на думата. Самият факт на договаряне на статута в общността изключва всяка подобна възможност. Антрополозите трябва да се научат да се адаптират към събития, в които те самите са ключови участници. Това създава чувство на цялостна незавършеност, толкова объркваща за нас, колкото таксономичните аномалии в символичната система 2.