Балканските идентичности в българската култура

Национализмът и другият – създаването на нация и национална държава на Балканите

Реджеп Бозтемур (Анкара).

Увод

През ХХ в. етническите структури продължават да съществуват съвместно под формата на наднационални политически организации не само поради историческите последици на имперски организации, надхвърлящи националните идентичности и граници, но и поради идеологическите коалиции между държавите, насочени към унифицирането на хората под знака на общи каузи и/или взаимно обвързани интереси. И двете положения са валидни за Балканите, както като резултат от интеграцията на националностите под управлението на Отоманската имперска система чрез частичната автономия на милиетите до края на ХIХ в., така и поради функционалната организация на балканските националности около идеология на политическа цялостност и военна защита, дължаща се предимно на необходимостите, възникнали от Студената война.

За разлика от процесите на Балканите, близкоизточните, особено арабските общества, се обединявят за постигането на пан-арабски, всеобхватен ислямски свят, чиито основни характеристики са константността в променящите се междудържавни съюзи и развитието на обединителна национална идеология, повлияна от значението на изконните връзки в рамките на близкоизточните общности1. Въпреки че арабите имат дълго съвместно историческо и културно минало, обща религия и комуникационна среда, политическите съюзи, формиращи се между различни арабски държави в Близкия Изток, неизменно се оказват нетрайни и остават ограничени в реализирането на определени политически задачи. За разлика от обществата на Балканите, където етносът и общата верска система са основните характеристики на националността, общата етническа специфика остава недостатъчна за реализирането на “националните” интереси на арабите, разгледана като по-широка политическа общност, която би трябвало да надхвърли границите на предаността към собствения район и религия, както и непосредствените семейни и племенни идентификации2.

 

Състоянието в балканските общности е точно обратно. Както много точно отбелязва Мария Тодорова “в териториите, на практика представляващи наследството на Отоманската империя” 3 идеята за нация, националност, национална идентичност и национална държава са се развили не по признака на племенна и обществена близост на населението, а чрез увеличаване на религиозно-етническото осъзнаване и уникалната етническа идентичност на населенията, живеещи в рамките на милиетската система. Историческите характеристики на етническите и националните идентичности на Балканите дори се развиват по-нататък, за да се проявят в края на ХХ в. като политики на етническо прочистване, както става със сръбския национализъм, последвал разпадането на бивша Югославия. По тези причини балканският национализъм се разви като идеология на изключването на другия от страна на националните държави, установени на определени територии и притежаващи трайни граници на идентификация, които се стремят към защита на националните и етническите граници на собствените си нации на всяка цена, чрез ревниво пазен монопол при използването на силови методи. Веднага трябва да се отбележи, че сегрегацията на локалните християнски общности в рамките на по-обширното ислямско обкръжение, установено на Балканите от Отоманската империя, кара историците от Балканите да наблягат на отчуждението на тези християнски общности от естествения им европейски произход и на разделянето на националните характеристики на тези общности от окупиралата ги отоманска култура, съпроводени с опити за повишаване на националното самосъзнаване. 4 Въпреки това едва ли има смисъл да се започва диспут за развитието на национализма на базата на сепаратизма и дезинтеграцията на местната общност от по-обширно социално формирование. По-удачно е да се дефинира идентификацията на специфична общност като нация чрез основните характеристики при формирането на национална държава. По тези причини анализът нататък ще се съсредоточи върху възникването на чувството за принадлежност към националната държава и върху основните характеристики на съвременния балкански национализъм, които се базират основно върху историческото изключване на другия.
Национализъм и национална държава

Основите на модерната национална държава се определят от материалните условия на капиталистическите производствени отношения. С други думи, съвременната национална държава се развива в отговор на изискванията за натрупването на капитал, когато обществото се интегрира в световната капиталистическа система. В това отношение национализмът и формирането на национална идентичност на Балканите се установяват в съответствие с изискванията за създаване на национална държава през ХIХ в. чрез експанзия на капиталистическите взаимоотношения в целия регион. В тази част ще се опитам да предложа дефиниция за модерната държава, основаваща се върху интеграционен подход, съчетан с анализ на капиталистическия начин на производство и развитието на законова и рационална държава. По-нататък в тази теоретична рамка ще анализирам възхода на балканския национализъм.

Нацията може да бъде дефинирана по различни начини. Определянето на концепцията за нация може да се основава върху обективни характеристики, като граничните полета на концепцията условно биха могли да се дообрисуват от последователите на специфични гледни точки. Налице са дефиниции, зависещи от характеристики като общ език, обща територия, общ социален и икономически живот, обща история и/или обща верска система. Сетън-Уотсън отбелязва, че “налице е нация, когато значителен брой от хора в общност приемат, че са формирали нация, или се държат така, сякаш са го направили”5. За него е достатъчно не всички индивиди, а определен процент от тях да поддържат тази визия, като все пак този процент на притежаващи национално самосъзнание следва да бъде достатъчно висок.

Самодефинирането на общност като нация по необходимост съдържа в себе си изключването на другите. Споделената принадлежност към култура изисква поведение и комуникиране по начините, които тази култура като система от идеи, вярвания, знаци и асоциации налага. Припознаването на индивиди като принадлежащи към определена нация развива не само идентичност, лоялност и солидарност между членове с установени съвместни права и отговорности, но също и чувство за изключване на другите от това определяне.6 С други думи, дефинирането на нация е тясно свързано не само с характеристиките, присъдени на общността от нейните членове, но и с възприеманията на другите, които са изключени от “нацията”. При определянето на “нацията” чрез изключителността, общите психологически, исторически, религиозни, лингвистични и генеалогически атрибути играят важна роля. Но най-важен от тях е езиковата общност, въпреки че не във всички случаи лингвистичната цялостност е основната детерминанта при възприемането на идентичност и националност. Това е добре обяснено от Андерсън:
“При всички случаи е грешка да разглеждаме езика по начина, по който го разглеждат някои националистически идеологии – като символ на националната принадлежност, подобен на знамето, носиите, народните танци и т. н. Най-важното при езика е неговата способност да създава въобразеи общности, изграждайки обособено солидарност.7
За много общности не е необичайно да се изразяват националистични чувства и идеи на език, различен от присъщия на общността. Най-важното задължение на езика е да създаде солидарността на въобразената общностна, позволяваща за се дефинира “нацията”. Ето защо въпреки че езикът сплотява генерирането на националност, не е задължително той да бъде “национален”. В много колониални страни естественото средство за комуникация, използвано от националистите, е предимно езикът на колонизаторите, като със него се създава чувството за национална принадлежост. 8

Гидънс използва термина “нация” като общностно обособяване, притежаващо политическа власт. Подобен подход е твърде близък до дефинирането на национализма като идеологически поглед на държавата, отправен към обществото. Той разглежда нацията като “колективно съществуване в границите на ясно очертана територия, субект на една администрация, наблюдавано както от вътрешния държавен апарат, така и от тези на другите държави” 9 . По тези причини проявяването на “нацията” чрез специфичен език, вярването че обществото е естествено сплотено около и под уникално управление, както и общата история, даваща на индивида различима идентичност, е процес, тясно свързан с развитието на модерната държава под влиянието на икономическите промени, възникнали при развитието на капитализма. Поджи посочва връзката между изразяването на географските, лингвистичните, етническите и културни особености на общността и опитите за изграждане на политическо покритие на очертана територия, както и еднаквите характеристики на процесите, свързани с националното и държавното изграждане.10 Тези процеси са комбинация от фактори, включващи политически, икономически и културни аспирации. Джеймс Андерсън установява връзката между тези фактори чрез чувството за териториалност:
“Всички модерни държави, нации и национализми са териториални, базирани и стремящи се към специфично географско пространство, като това е валидно за всички социални организации. Но докато държавите са политически институции, нациите са политически и културен феномен.”11
Териториалността е основният пласт върху който се базират съвременните държави, нации и национализми и чрез който държавата претендира за окончателен суверенитет и монопол върху легитимираната употреба на физическа сила. Териториалността се подсилва от национализма, който в популярните и официални идеологии се разглежда като вътрешно обединителен и външно разделителен принцип. Национализмът разглежда хората в рамките на принадлежност или непринадлежност към отделна страна и култура, за националистичната идеология те са по-скоро в рамките на нация, отколкото на социален статут или класова структура. По тези причини идеологията разглежда нацията като вътрешно обединена цялостност и игнорира социалните конфликти и разделянето на класи в тази хомогенност. Политическите цели, които трябва да се постигат според националистите, се разглеждат като задачи пред цялата нация, а не като такива за отделна социална класа, например земеделци, индустриалци, синдикалисти или работници. Така модерните националистични задачи се стремят към интегрирането на всички хора, обитаващи ясно очертана територия, в лингвистична, религиозна, културна и политически монолитна нация. В същото време те изключват другия, намиращ се извън териториалните граници, въпреки факта, че “другия” може да има същия лингвистичен, културен, политически и исторически произход. Освен това националната идея изисква от диктуващия правилата елит да изключва хората с различен произход, език и религия, въпреки факта, че те съжителстват на същата територия, към която принадлежи въображаемата нация на елита.

Гидънс определя национализма като “феномен, който е предимно психологически – предаността на индивиди към мрежа от символи и вяра, подчертаващи комуналността на членовете в политически условия”12. Националистите осигуряват тази комуналност в много широк времеви диапазон – разглеждайки близкото минало с цел подчертаването на определени несъответствия, национализмът се насочва към мобилизирането на населението чрез установяването на идеята за по-добро бъдеще върху символи като специфично далечно минало, общи традиции и език, религия, обща идентичност и географско положение. По този начин национализмът се проявява главно като политически принцип, който чрез хомогенизирането на населението под управлението на дадена политическа власт цели създаването на подходящи политически и национални граници.

Не бива да се забравя, че в световната история подобна идеална национална държава е огромно изключение, доколкото в повечето държави етническите и политическите граници не съвпадат. Тъй като нацията може да живее в множество държави, нито една от тях не може да има претенцията да бъде национална. От друга страна различни националности могат да съжителстват под юрисдикцията на отделна държава, която не може да има претенцията за националност. Въпреки това, за разлика от голям брой хуманистични постулати, които поддържат идеята за съхраняване на културните различия чрез принципа на национално самоопределение, плуралистичната световна система е основана главно върху система от национални държави. Освен това, в рязък контраст с очакванията за намаляване на вътрешните сблъсъци в държавите, формирани предимно от собствени нации, реалността не показва такава хармония между държави и нации. Нито вътрешните раздори свършват с постигането на “национални държави”, нито границите на “държавите” и “нациите” са винаги съответстващи едни на други. Броят на потенциалните националности в днешния свят е по-голям от броя на автономните политически единици.13 Тили отбелязва, че броя на независимите политически единици в Европа е намалял от около 500 през 1500-та година до само 25 през 1900-та.14 Както подчертава Гелнер, това означава, че “не е възможно всички национализми да бъдат удовлетворени едновременно”15.

При създаването и поддържането на национална солидарност, националистите се стремят да установят обективни връзки между националността и изграждането на държавата. Националната солидарност се базира основно върху религиозната или лингвистична хомогенност, общността на населението на съществуващи или исторически територии и естественото разделение на физическата география. Тези културни черти на национализми винаги са свързани с политическата държавност, в условията както на стремеж за независимост или промяна на съществуващото статукво, така и просто на легитимиране на държавното отстояване на националния интерес. По този начин връзките между държава и национализъм се появяват на три нива: първо, национализмът укрепва институционалните връзки между държавата и обществото, второ, той продължава вътрешното унифициране на различни в културно и икономическо отношение региони в по-хомогенизирана държавна територия и нейната защита срещу външни заплахи, и трето, той очертава границите между политическите общности, отделяйки дадена нация от останалите.16 Така се очертават трите най-често забелязвани цели на националистите: първо, националното единство в смисъл на инкорпориране в границите на политическата структура на всички групи, считащи се за принадлежащи към нацията; второ, националната независимост, която може да бъде достигната единствено чрез създаване на суверенна държава, в която доминанта е нацията; и трето, изграждането на нация в рамките на независима държава, което изисква увеличаване сред цялото население на вярата в съществуването на нацията – създаване на националистичен възглед.17 Това ще доведе до обединяване в политическа идентичност на всички, които приемат националния възглед от една страна, и до изключване на онези, които не признават легитимността на държавната административна власт.

Развитието на държавната административна власт не само изразява идеи като национално съзнание, чувство за солидарност и принадлежност, но и развива концепцията за гражданство. В империалистическите формирования, предхождащи модерните национални държави, масите не се самоопределят като граждани, а като поданици на централните органи на властта. С увеличаване на държавния суверенитет поданиците започват да осъзнават принадлежността си към дадена политическа общност и правата и задълженията, които тази принадлежност изисква. Държавната политика за развитие на образованието и резултатното увеличаване на грамотността на по-ниските социални слоеве помага за укрепване сферата на “общност (държавност)”, в която гражданите ще развиват чувство за принадлежност.

Идеологическите аспекти на национализма и увеличаването на административната сфера в държавата са тясно свързани с развитието на капиталистическите отношения. Дефинирането на общественото в смисъл на отделно от “политическото” позволява на държавата да очертае границите си на намеса и контрол в социални и икономически области. Това е същността на пряката връзка между държавата и класовата система в капиталистическо общество, тъй като деполитизацията на икономическите отношения се базира на класово доминиране.18 Увеличаването на държавната власт също така води до изчистено дефиниране на политики, практики и програми, които са от “генерално значение” за гражданите за разлика от тези, които поддържат интересите на отделни слоеве и класи. Консолидирането на държавната власт изисква повече усилие за реализиране на истински главното – запазване на националниата база на нейното управление. Все пак в капиталистическата държава винаги има класови интереси.19 В контраст с твърденията на Милибанд въпреки че държавата не се управлява директно от предприемачески групи, държавният апарат е материално зависим за източниците си на постъпления от просперитета на капиталистическите класи.Увеличаването на държавната власт се забелязва и по отношение на плановите или актуални тенденции за социална промяна с “артикулиране на историчност”20 чрез интерпретиране на миналото за осигуряване на обща основа за бъдещо социално и икономическо развитие. Това изисква мобилизиране на нацията, което може да се осъществи чрез увеличаване на държавната власт в смисъл на историческо, лингвистично и културно хомогенизиране и контрол върху взаимодействията между държава и общество.

Накратко, растежът на държавната административна власт води до мащабни процеси на вътрешна социална трансформация и интеграция, които имат своите първопричини в развитието на капитализма. Консолидирането на държавата изисква организирането на връзки от органи на властта, разпрострени върху цялата нация с цел осигуряването на вътрешен ред в рамките на ясно демаркирани територии. От своя страна вътрешният ред включва умиротворяването на населението чрез заплахата за използване на легитимна сила от страна на държавата. По отношение на специализацията и концентрацията на натрупването на този ред, Гелнер твърди: “…държавата е институция или система от институции, която се занимава предимно с укрепването на реда… Държавата съществува там, където специализирани органи за въвеждане на ред от типа на полицейски сили и съдилища са отделени от останалия обществен живот. Те са държавата.”21

Съществува историческа връзка между възхода на националните държави и разпространението на капитализма, дори в страни като Франция и Испания, където селското стопанство доминира и не е завладяно толкова силно от комерсиализацията, както в Англия.22 Комерсиализацията и разпадът на селячеството в Европа настъпват като резултат от разпростирането на капиталистическата форма на собственост и производителност и насърчават потока на приходи към хазната. Историческата връзка между развитието на капитализма и националната държава има две измерения – първо, експанзията на капитализма освобождава за национални цели ресурсите, които абсолютните монарси владеят. Това насърчава развиването на консолидация между предишни разпокъсана частна собственост върху земя, например прецизира облагането с данъци. Второ, развитието на градовете и индустриалното производство създават печеливши пазари за едрите агропроизводители и насърчава земевладелците да привличат безимотните. Можем да добавим и предпоставките за политическо споразумение между големите земевладелци и монархията. Това споразумение от своя страна се превръща в най-ярката черта на европейското държавно строителство23, което първо очертава териториалността на модерната държава и икономическата организация в рамките на териториално маркирани държавни граници.

По тези причини териториалността на политическия ред е първото условия за развитието на националността. Абсолютизмът като държавно устройство в Европа развива като свое последствие политическите и икономическите кризи на феодализма и довежда до засилване на териториалното управление на обществото. На практика този процес е продължение на институционализирането и териториалността на standestaat24, които създадоха центрове за солидарност, паралелно с развитието на градовете около урбанистични производителни и комерсиални отношения.

Втората база на европейската абсолютна държава е консолидирането на превъзходството на държавните правни отношения. Унифицирането на законите също консолидира териториалността на централната държавност, измествайки локалните регулативни норми, обичаи и привилегии. Произвеждането и спускането на закони от страна на управляващите върху цялата територия, както и укрепването на ефективна система от съдилища, е напълно революционно дело, тъй като премахва възможността за влияния на локалните правни отношения. Териториалното изпълнение на закона изисква както централизирана администрация, така и механизъм на принуда за спазване на закона. Новата всеобхватна съдебна система, третираща по еднакъв начин всеки, независимо къде и кога се намира на територията на държавата, “трансформира закона от рамка на в инструмент за управление”.25

Боеспособната армия, като трета специфична характеристика на абсолютната държава, отличаваща я от предишните системи на управление, е другото основно средство за консолидиране на държавната власт чрез осигуряване на монопол върху легитимната употреба на сила на дадена територия. Военната сила е необходима на държавата не само за да запази централизираното управление от местни посегателства, но и за да брани обединената територия от външни заплахи. Както отбелязва Гидънс, необходимостта на държавата от усъвършенстване на военната технология е основната причина за засилването на комерсиалния и по-късно индустриалния капитализъм.26 Като последствие, подобно на централизацията и териториалната консолидация, и разграничението на правителствените функции (тоест всички основни процеси при изграждането на държавата), са сериозно повлияни от монополизирането на принудителната власт. Както Тили с право отбелязва “войната създаде държавата и държавата създаде войната”27.

Четвъртата характеристика на модерното европейско създаване на държава е развитието на “офиса” на модерните, рационални държавни функционери. Преходът от онаследим чиновнически апарат към функционери във военните и административни структури развива бюрокрацията, съществен компонент на централизираната власт. На бюрокрацията е възложена задачата да управлява държавните дела в рамките на зададени норми, които обличат държавната власт в система от координирани офиси с цел осъществяването и задаването на закона. Следователно деперсонализацията и обективизацията на държавата е резултат от всеобхватното разпростиране на правото. Публичното право оформя държавата като изкуствено създадена организационна единица, оперираща чрез обучени за административните процеси индивиди, които са взаимозаменяеми и лоялни към нея.

Разделянето на обществените и частните сфери, идеологически оправдано от националистическия възглед за държавата, конституира петата характеристика на европейското национално изграждане и създаване на държава. Чрез отделянето на публичната от частната сфера абсолютната държава инициира прехода от социална идентичност на отделните индивиди (по-рано дефинирани от техния начин на живот или специфичен модел на активност в съсловната система) към такава, задавана от техния класов статут. Индивидите придобиват правото да изискват едно или друго участие в социалния продукт по силата на достъпа си до пазарните ресурси. Въпреки че капиталът дава това право на капиталистическата класа чрез натрупването и постигането на възпроизводителност на пазарите, сам по себе си той не може да даде на притежателите му силата и правомощието да контролират социалните отношения. За разлика от традиционните властови отношения при съсловната система. Лишената при абсолютизма от традиционното право на управление капиталистическа класа се нуждае от някаква структура, чиято сила да използва както за поддържане на автономната работа на пазара, така и за самоопазване с ясно заложени ресурси на правата си срещу посегателствата от антагонистичните класи. Тази структура трябва да бъде държавата, която чрез своята иманентна и специфична “обществена” сфера, се очертава като обединителен център, структурно отделен и стоящ над всички класи. Идеологията на тази структура, насочена към защита на капиталистическите отношения, става национализмът, притежаващ обединително влияние върху населението. По този начин държавата е отделена от икономическите сфери, но в никакъв случай не и изолирана от тях. Нейната намеса е винаги налице – в бизнес делата, насоката на търговията, регулирането на монопола, рестрикции върху конкуренцията и т.н. От друга страна мотивираната общественост, формирала се от възхода на буржоазията, започна да създава обществено мнение по въпроси, касаещи държавата, използването на нейното богатство, оптимизирането на нейното законодателство, отношенията между църква и държава и ръководството на външните връзки.28

Изискванията на капитала също имат необратими влияния върху класовите системи. Буржоазията е политически подсилена срещу по-старите класи, но й предстои да се бори с нарастващата работническа класа. Нуждите на последната кардинално променят държавните политики. С нарастването на индустриализацията държавната намеса в цялата икономика засилва обществения интерес към “националната ефективност” с цел да отговори на изискванията на работническата класа. По този начин генерирането на нови класови структури на свой ред включва в себе си промяна в структурата на европейските политики, характерни за ХIХ в.29 Според Гелнер един от най-важните ефекти на влиянието на индустриализацията върху национализма се състои в това, че тя обединява нацията във вътрешно хомогенна културна и политическа единица, доколкото разделя нации от гледна точка на несъответствия в развитието им и доколкото неравномерността в индустриализацията създава голяма несъразмерност в богатството, в икономическата и политическа власт, а оттам изключителност сред нациите.30

И при вътрешнополитическите класови борби, и при конфликтите между нации, държавното управление остава съществен компонент за господството на капиталистическата класа, доколкото не само вътрешното сдържане на конфликта, но и защитата на националните граници действително служи на интересите на капиталистическата класа. Първо, държавата в националистичната идеология включва всички класи и ги интегрира в капиталистическата система чрез масово гражданско участие в политическите процеси. Универсалните и равни граждански права на индивидите подпомагат узаконяването на капиталистическите отношения чрез национализъм. Второ, легитимирането на системата чрез национализъм е подпомогнато както от прокарването на светските закони по легитимен начин, така и от засилването на държавната власт чрез монополизиране на принудата. Докато задаването на правила е свързано с националната идентичност, произхождаща от териториалното консолидиране и вътрешното унифициране на нацията, държавният монопол върху силата неофициално легитимира националния суверенитет на държавата за всички нейни граждани. Легитимирането на държавата се проявява по-нататък в опитите й да хомогенизира културата на хората чрез лингвистично, религиозно и образователно стандартизиране и обща история. Сред тази фактори най-вече употребата на диалект създава постоянни и непосредствени контакти сред населението и това на свой ред подпомага по-нататъшното стандартизиране на езика и го прави понятен за всички в границите на държавата. Това също е формулиране на споделена, “национална” култура.31 По тази причина тези два принципа – национална идентичност и национален суверенитет се превръщат в перманентна характеристика на капиталистическата държава в зависимост от легитимирането й чрез светски закони, които гарантират институционално възпроизводството на капиталистическите отношения в съответствие с държавното санкциониране.32
Сега бих искал да обърна внимание на дефинирането на модерната държава, което според мен би помогнало да се разбере процеса на развитие на национална държава на Балканите. Не подлежи на съмнение фактът, че историята на Балканите през ХХ век може да се анализира чрез историческите промени в Източна Европа, насочени към заздравяване на модерната държавност, но това остава извън рамките на изложението. По тази причина ще се опитам в резюме да дам дефиниция на модерната държава. Сред социолозите до голяма степен съществува единомислие за това как трябва да се дефинира държавата. Най-разпространеното определение се състои от три компонента. Първо, държавата е мрежа от институции с държавен персонал като най-важна за държавата е тази, работеща посредством насилие и принуда.

Второ, тези институции са в центъра на дадена географски ограничена територия, обикновено споменавана като нация. Важно е, че държавата се обръща навътре, към своето национално общество и навън, към системата от държави33 от която е част, като поведението на държавата в дадена област често се обяснява чрез нейните активности и промени в друга област34.

На трето място държавата монополизира задаването на правила на територията си. Това означава създаването на държавата от обща политическа култура на всичките й граждани.35 Подобен портрет би могъл да се сравни с дефиницията на държавата от Тили – “организация, която контролира населението на определена територия е държава, когато: (1) е отделена от други организации, опериращи на същата територия; (2) е автономна; (3) е централизирана; (4) разделенията в нея са формално координирани помежду си”.36 За разлика от дефиницията на Тили, основаваща се на специфични задачи и функции като администрация, контрол, централизация и координация на населението, Гидънс описва държавата според нейното място в системата от държави и качествата, които осигуряват специфичната идеология за продължаването на съществуването на държавата: “Националната държава, която съществува в комплекс с други национални държави, е мрежа от институционални форми на управление, поддържащи административен монопол над територия с маркирани граници, като нейното управление се санкционира от закона и директен контрол със средствата на вътрешно и външно насилие”.37
Балканският национализъм и другият
Развитието на балканския национализъм особено през втората половина на ХХ век е анализирано по несъгласувани начини, при които не историческото развитие, а определени исторически интерпретации дефинират концепцията за нация. Балканската история също е разглеждана не в рамките на развитието на нации и държави като интеграционна дейност сред населението, а като диференциране на икономически структури, социални формации и анализи на класите в едно “пораснало” феодално общество.38 Съветското влияние над региона (с изключение на Гърция, която успешно установи западния начин на държавност още в началните години на ХIХ в., и бившите Югославия и Албания, които имаха свои гледни точки за социализма) и социалистическият идеал на абсорбиране на всички етноси и националности в рамките на унифицирана идеология, наложени от политиката по времето на Студената война, трасират развитието на националната държава на Балканите. Въпреки това структурата и характеристиката на нацията и национализма на Балканите се проявяват по-скоро като единност, в която по исторически причини съсъществуват много националности, намирали се под обща имперска юрисдикция. Днешна Македония е най-добрият пример за подобна формация, при която всички националности разчитат на изключването на другия, според собствената си концептуализация на историята и произхода си, докато нито една отделна нация може да има претенцията за изчерпателна националност, която да обхване всички етноси в изградена политическа единица. До известна степен тази сложност произтича от факта, че Македония се намира на исторически кръстопът от заявени претенции за хегемония, а именно тези на западния католицизъм, източното православие, протестантството и исляма, албанския, гръцкия и сръбския национализъм. Ако трябва отново да цитираме Гелнер, в Македония не може да бъде удовлетворено нито едно от националистичните искания, най-вече поради специфичните национални, етнически и религиозни разклонения.39

Утвърждаването на Българската Екзархия през 1870 г. послужи за създаването на македонския национализъм, както и за база, от която да се изключват сърбите, гърците и българите, когато става дума за доминиране над македонските територии. След победата на руснаците над турците срещу (последвала българското въстание от 1876 г.) Санстефанският мирен договор създава българската държава, чиито граници покриват толкова голяма територия, че напомнят за границите на средновековната българска империя, простираща се от Дунав до Егея и от Черно море до Охридското езеро. Териториалните претенции на новата българска държава са в пряка зависимост от идеята, че всички националности, обитаващи територията, представляват част от българската етническа група. Велика България обяви Македония и нейните националности от сърби, гърци, турци и албанци за етнически българи, обитаващи естествената й сфера на експанзия. Управляващите в България вярват, че тези националности са били или отделени от по-голямата българска нация, или асимилирани от други държави в региона. Но Берлинският договор от 1878 г. намалява размера на България и изключи от нея македонските етноси. След като договорът определя границите на възможни претенции на българската държава и периметър за маневриране относно Македония, Гърция, Сърбия и Румъния също увеличават своята активност за придобиване на последна дума при администрирането на Македония. Въпреки помощта на Австрия и Русия, всяка водена от своите интереси, за намеса в политическата организация на Балканите, установеното в Берлин през 1878 г. не трае твърде дълго. Сърбите и българите са разделени от изключващи граници и западащата Отоманска империя все още разполага със свои балкански националности. Гърците от друга страна целят разширяване на териториите си чрез интегриране на Тесалия и Македония в кралството им. Картата на централните Балкани е окончателно оформена едва след Балканските и Световните войни.40 Сърбия, Гърция и България са на печелившата страна при разделянето на Македония между тях през 1914 г. След 1918 Балканите са коренно различни от Балканите в края на ХIХ в. С малкото си останала в Европа територия Турция е редуцирана главно към Азия и е на косъм от възможността да бъде поделена от победителите във войната. Постигнала интегрирането на по-голямата част от Македония в границите си, Сърбия цели обединяване на населените със сърби части на Босна и Херцеговина. Етническото формиране на Тракия стана една от най-важните спорни теми между българи, сърби и турци. Македония става част от кралството на сърбите, хърватите и словенците, което през декември 1918 г. се появи като Югославия. Доколкото Сръбската Патриаршия разглежда Македония като Южна Сърбия, юрисдикцията на Патриаршията е установена и над Македония, а сръбският език е обявен за официален в училищата и стана водещ за обществения живот. И докато сръбските иредентистки политики алиенираха македонците и повишаваха влиянието на България, македонските националисти създадоха македонската република с помощта на маршал Тито след Втората световна война. За пръв път в историята македонската нация е припозната като национална етническа група. На Македония предстои да бъде една от автономните области в рамките на югославската държава. Управляващите в Югославия и България разглеждат македонската република като мост между техните държави и като част от обединената балканска федерация, която би могла да включи също и Албания и Гърция. Но този опит за югославско-българско сътрудничество, отчитащ и връзките на Македония с други балкански националности, остава неуспешен.41 След откъсването на Македония от България през 1948 г. македонските националисти успяват да създадат национално самосъзнание чрез изтриване на пробългарските настроения сред населението. Оттогава Република Македония в Югославия се провъзгласи за териториална национална държава със собствен различим македонски език, който е изчистен от български и сръбски влияния и със собствена Православна македонска църква, която обявява своята независимост от сръбската и българската църква. След промените в конституцията през 1989, които провъзгласяват Македония за национална държава, етническите и национални амбиции на модерната Македонска република се насочват към включването на региони от северна Гърция и българска Македония в македонския национализъм и изключването на албанските и турските малцинства от него. През 1991 конституционна поправка свежда позициите на албанците и турците до тези на власите, циганите и други малцинства и призна равнопоставеността на всички малцинства с македонците. Това означава, че албанските и турските ислямски жители на Македония вече не се разглеждат като обособени от нацията и биват поставени в позицията на малцинство и второкласни граждани.42 Вследствие на това македонският проблем с унифицирането като национална държава, зависеща от ясна етническа и национална идентичнос, още веднъж довежда до историческия въпрос за изключването и етно-религиозното диференциране в сърцето на Балканите.

Политическите цели на балканските националисти са не само в реализирането на национална независимост и установяването на собствена национална държава в рамките на собствена територия, но и в узаконяването на техните действия за национални интереси и придобиването на решаваща дума при формирането на националната държава с цел легитимирането и функционирането на установените от тях административни органи, които да са в състояние да проникнат в обществото. Добър пример в това отношение е гръцкият национализъм. Гръцките националисти се възползват от ползите при установяването на административен ред на обособена територия в относително по-ранен период на разширяването на националистическите идеи на Балканите, като това дава на гръцкия национализъм административни средства да проникне в социалните сфери на гръцките националности и да засили правилата и процедурите на гръцката национална държава върху територии, към които имат претенции и други балкански националности. По тези причини националната държава Гърция през ХХ век се очертава като най-развитата политическа организация на Балканите в условията на засилена държавна власт върху всички сегменти на нейното общество и удовлетворяването на социалните искания на политическо ниво. Ето защо съпротивата на изключените срещу държавната власт, която понякога може да се окаже ефикасна в други балкански общества, не намери добра почва в Гърция, главно поради успешното засилване на административната власт в държавата. Въпреки това няма съмнение, че дори гръцкия национализъм, подсилен толкова мощно от гръцката национална държава, дължи своите предимства на изключването. Изключването на другия в древния гръцки етнос стигна дотам, че съвременната гръцка национална държава не призна ромеите, лоялни на Вселенската Патриаршия, след като последната прекъсна отношенията си с гръцкото православно население, лоялно на независимата Гръцка православна църква и други църкви. В същото време това означава откъсване на модерния гръцки национализъм от отоманското минало.43 Все пак въпреки изключването от националната държава през годините на нейното формиране, политическите цели на гръцкия национализъм от ХХ век предвиждат включването в днешните граници на Гърция на съседни територии от Балканите, Турция и Кипър.44 И не в разрез с изключването на национални малцинства от формирането на модерната национална държава, Мегали идея послужи на съвременна Гърция за главен повод при опита да се анексират кипърските гърци през 1974 г. в политическата, идеологическата и икономическата юрисдикция на родината45, както и да се интегрират македонците в Гърция, която от своя страна твърди, че Македония като територия й принадлежи.

Най-доброто изразяване на българския национализъм през ХIХ век може да бъде направено чрез отправка към субективно българско самоосъзнаване, възникнало през средните векове на основата на различия в етноса, религията и езика. В същото време формирането на българската национална държава през ХХ век може да бъде анализирано най-добре чрез политическото самоопределяне на границите на българската национална държава в зависимост от специфичните характеристики на националност и изключването на онези, които не са припознати като част от нацията. След турското завоюване на българските територии за българите не е много трудно да дефинират и поддържат своята отделна идентичност срещу чуждата хегемонистична култура. На практика българската етническа и национална идентичност е дефинирана много преди последната четвърт на ХIХ век, когато България придобива автономен статут на своите територии. Развитието на чувство за българска национална идентичност се връща към ХХ век, когато употребата на роден български език, създаването на типична култура, употребата на кирилицата и формирането на национална църква конституират властовите инструменти с цел диференцирането на българите от гръцката имперска култура на Византийската империя. По тези причини основната институция за запазване на българския език и азбука от самото начало е религията. Различимата българска идентичност, зависеща от тези субективни национални характеристики, е пазена в манастирските килии до ХVIII век.46 При поддържането на българското чувство за идентичност православните манастири винаги са поддържали ефективни средства за противопоставяне срещу домогванията на римските католически епископи. Православните манастири и църкви обучават младите на родния им език и азбука, дават им национална идентичност, примесена с православие, и съхраняват националната памет в църковните библиотеки. Признатите със султански указ устави на манастирите и установените свободи и привилегии също помогнат на българите да запазят своите национални характеристики срещу всички външни влияния и прогресирането на изключващия български национализъм.

В добавка към активността на клерикалите основата за формирането на териториална българска национална държава е подготвена от набиращите скорост през ХVIII век класа на търговците, точно както навремето гръцката и сръбската търговска буржоазия се превръщат в носител на национални въжделения в съответните страни. Процесът започва през ХVIII век, когато отоманския традиционен икономически ред започна да се променя, повлиян от експанзията на капиталистическата световна икономика към Балканите. Гърците и сърбите, особено техните комерсиални групи и интелектуалци са сред първите общности, развили идеята за нация и разпространили идеологията на национализма. Българите от друга страна стават нация едва след като руската армия навлиза в територията им с пробългарска мисия по време на войната с Отоманската империя, въпреки факта, че българския национализъм е във възход още от ХVII век. Както и останалите национализми на Балканите, българската независима националност също става изключваща и изключителна. Както Карпат правилно изтъква, веднага след като през 1878 г. руската армия направи България автономна, новата държава започна да пренаписва историята и незабавно създава идеята за историческо-националната етническа хомогенност на българите.47 По време на процеса на националното формиране методът за създаване на хомогенна българска нация е да се асимилират, ликвидират и/или изключат националните малцинства. Новото правителство обявява териториите, населявани от балкански националности, за изконно български земи и започна да интегрира не само съответните територии във “Велика България”, но и населяващите ги малцинства в българската нация, твърдейки, че турците, помаците и другите македонски малцинства са всъщност ислямизирани българи. Национално-етническите и териториални претенции на българската национална държава продължават през световните войни на двадесети век. Съюзът с Германия през Първата световна война не довежда до реализиране на българските цели за създаване на по-могъща българска държава на Балканите, а окупацията на югославска Македония и северна Гърция от българите през Втората световна война не довежда до ефективни резултати, т.е. българизирането на района. Въпреки че след войните българските управляващи трябва да изоставят своите амбиции към етнически смесените балкански територии, паметта за насилствената асимилация и масовото прогонване на 300 000 етнически турски български граждани, станали жертва на изключващата политика на Тодор Живковото правителство, все още живее в общественото съзнание.48

В заключение трябва да отбележим, че при процеса на формиране на държавата на базата на обща култура, споделена верска система, лоялност и солидарност, тя (държавата) трябва да дефинира границите на нацията за да включи тези, които считат себе си за част от нацията, и изключи онези, които не се напасват в националното самодетерминиране. За да се формира национална държава, държавата и нацията трябва да си съвпадат. Това на свой ред изисква изключването на онези, които не се вписват в тази рамка на политическа цялостност. В случай че не е възможно да се изключат напълно от политическото ядро, те трябва да бъдат редуцирани до статут на второкласни граждани. Изключването на група от хора при формирането на нацията зависи от общите културно-исторически характеристики и общи расови, религиозни и лингвистични белези. Като през цялото време мнозинствената група, завладяла управлението на държавата, отрича правото на легитимни претенции на всички, които се самовъзприемат като друга нация, с различни “национални” характеристики в рамките на същите държавни граници.

Балканските национализми се базират на изключването на другия. Балканските народи имат ясно изразени претенции към исторически територии за установяването на своя родина. Всички хора на Балканите имат силни етнически връзки със собствените си националности, дължащи се на обща история, митове и историческа памет. Модерните балкански национални държави са основани върху принципите за общи узаконени права и задължения на всички граждани към държавата и наличието на обща икономика за всички членове на националността. Това са характеристиките, които поставят нацията и националната държава в пълна хармония с казаното по-горе по отношение създаването на нацията и национализма. Но в допълнение към тези принципи, които са достатъчни на всички нации за задоволяване правото на инситуционализиране на техните политически организации, народите на Балканите притежават отчетливи разбирания за историческия опит на другите, различна интерпретация за собствения си религиозен произход и силно субективно възприятие за културните си корени. Тези три характеристики (уникални история, религия и култура) са характеристиките, които са присъщи за всяка балканска националност и са основната причина за създаването на изключващия национализъм на Балканите през двадесети век.

Изключването, произтичащо от националистичните интерпретации на религия, култура и история води съвременните балкански политики до кризи и войни. Националните държави и националната балканска историография произвеждат иредентични национализми, зависещи от лингвистични, религиозни и национални отчетливи идентичности и лоялности. Няма съмнение, че националистичните интерпретации на историята и културата детерминират не само вътрешната политика на държавите, но също така и международните им позиции. Все пак развитието на национализма на Балканите винаги се е превръщало в процес или на отделяне от империя, федерация, държава, или на изключване на националност, малцинство или група от съществуващите държави. И при двете положения национализмът се дефинира не в светлината на неговите всеобхватни характеристики, а в условията на изключване, базирано на изкуствено преувеличени разлики в религията, езика и историята. Ударението, което съвременните балкански държави поставят върху субективните характеристики на национализма, а именно на уникалността им в религиозно, културно и историческо отношение, продължава да бъде определящият фактор за бъдещето на балканските национализми и основна причина за националистичните въоръжени конфликти в региона. При това положение изходът от конфликтни етнически и национални регионални политики изглежда се крие в редефинирането на нацията и националната държава в посока на нейните обективни характеристики, посочени по-горе. Само такова дефиниране, което определя националната държава като зависимост от самостоятелна бюрократична организация, имаща свой дневен ред и легитимност и функционираща на определена територия, управлявайки населението без значение на етнически, религиозни и лингвистични различия, може да намали напрежението, произтичащо от агресивните национализми на Балканите.

 

Бележки 1 Lisa Anderson, “The State in the Middle East and North Africa”, Comparative Politics, Vol. 20, No. 1 (Oct. 1987), pp. 1-18.
2 Sami Zubaida, “The Nation-State in the Middle East”, in his Islam, the People and the State: Political Ideas and Movements in the Middle East, 2nd ed., (New York: I. B. Tauris and Co., 1993), pp. 121-126.
3 Maria Todorova, “Balkanlar’daki Osmanli Mirasi”, Imparatorluk Mirasi: Balkanlar’da ve Orta Dogu’da Osmanli Damgasi, ed. by L. Carl Brown, trans. by Gül Çagali Güven (Istanbul: Iletisim, 2000), p. 72.
4 Ibid., p. 73, c.f. Вж. и Желязкова, Антонина. Разпространение на исляма в западнобългарските земи под османска власт, ХV-ХVIII век. С., БАН, 1990, с. 255. За влиянието на религията върху формирането на държавната сила на Балканите и за политическото и социално унифициране на балканските нации виж също: Antonina Zhelyazkova, “Osmanli Mirasi ve Balkan Tarihçiliginin Olusumu”, Osmanli, vol. 7, ed. by Kemal Çiçek and Cem Oguz (Ankara: Yeni Türkiye Yayinlari, 1999), pp. 690-703.
5 Hugh Seton-Watson, Nations and States: An Enquiry into the Origins of Nations and the Politics of Nationalism, (London: Methuen, 1977), p. 5.
6 Гелнър, Ърнест Нации и национализъм. Прев. Ив. Ватова и Алб. Знеполска. С., 1999, с. 9 и др.
7 Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. Размишления върху произхода и разпространението на национализма. Прев. Я. Генова. С., 1998, с. 142.
8 Пак там. За Андерсън най-важното при създаване на въобразената общност (нацията) с политически граници е лингвистичния национализъм в модерната ера на печатния капитализъм. Пак там, с.. 47. Все пак не е от съществено значение езикът да бъде този на общността.
9 Anthony Giddens, The Nation-State and Violence: Volume Two of a Contemporary Critique of Capitalism, (Berkeley: University of California Press, 1985), p. 116.
10 Gianfranco Poggi, The Development of the Modern State: A Sociological Introduction, (Stanford, CA: Stanford University Press, 1978), pp. 98-99.
11 James Anderson, "Nationalism and Geography", in The Rise of the Modern State, ed. by James Anderson, (Atlantic Highlands, New Jersey: Humanities Press International, Inc., 1986), p. 117.
12 Giddens, The Nation-State and Violence..., p. 116.
13 Гелнер, Ъ. Цит. съч., с. 9.
14 Charles Tilly, "Reflections on the History of European State-Making", The Formation of National States in Western Europe, ed. by Charles Tilly, (Princeton: Princeton University Press, 1975), p. 15.
15 Гелнер, Ъ. Цит. съч., с. 9.
16 Anderson, "Nationalism and Geography", p. 120.
17 Seton-Watson, Nations and States..., p. 3.
18 Giddens, The Nation-State and Violence..., p. 211.
19 За разлика от марксиската интерпретация че капиталистическото развитие увеличава класовата диференцация в дадено общество и класа, а не нацията е основна в историята, Гелнер твърди, че национализма е директен резултат не от класова борба, а от развитието на световните капиталистически отношения. (Гелнер, Е. Нации и национализъм... с. 125 и сл.) Гидънс потвърждава този тезис, казвайки че с развитието на капитализма не класовите ограничения, а общо границите на националност, очертани от установените културни, лингвистични или религиозни различия стават база на новата международна система. Giddens, The Nation-State and Violence..., p. 213.
20Гидънс употребява термина “историчност” като еквивалент на измисляне на история, представляващо контролирана употреба на отраженията върху историята в смисъл на нейната променяемост. Ibid., p. 212
21 Гелнер, Ъ. Цит. съч, с. 11.
22 За по-подробна дискусия върху процесите на създаване на държавата и изграждане на нацията и модели в историческия контекст виж: Elie Kedourie, Nationalism, 4th ed., (Oxford, U.K. Blackwell, 1993); Edward H. Carr, Nationalism and After, (London: MacMillan and Co., Ltd., 1945); Hugh Seton-Watson, Nations and States, An Enquiry into the Origins of Nations and the Politics of Nationalism, (London: Methuen, 1977); Anthony D. Smith, Nationalism in the Twentieth Century, (New York: New York University Press, 1979); Idem., “State Making and Nation-Building”, States in History, ed. by John A. Hall, (New York: Basil Blackwell, 1987), pp. 228-263; John Breuilly, Nationalism and the State, (Chicago: The University of Chicago Press, 1985).
23 Tilly, "Reflections on the History of European State-Making", pp. 72-73.
24 Poggi, The Development of the Modern State, p. 36. Ständestaat се дефинира като политика на установено конституиране на контекста от правила за монарха и юридическата среда за гражданите, които биха направили възможен и печеливш процеса на търговия.
25 Ibid., p. 73.
26 Giddens, The Nation-State and Violence, pp. 115-116.
27 Tilly, "Reflections on the History of European State-Making", p. 42.
28 Poggi, The Development of the Modern State, p. 80.
29 Cornelia Navari, "The Origins of the Nation-State", in The Nation-State: The Formation of Modern Politics, ed. by Leonard Tivey, (Oxford: Martin Robertson, 1981) pp. 28-29, and Allan Cochrane, "Industrialisation and Nineteenth-Century States", in The Rise of the Modern State, ed. by James Anderson, (Atlantic Highlands, N.J.: Humanities Press International, Inc., 1986), passim.
30 Ernest Gellner, Encounters with Nationalism, (Oxford, UK.: Blackwell Publishers, 1994), pp. 43-44.
31 Ibid., p. 186. За Гелнер фрагментацията на универсалната вяра и създаването на национална такава спомагат повече отколкото международната клерикалност при оформянето на културно обозначени разлики на социалния статут. Хал и Икенбери поддържат обратното становище. Според тях екстензивната работа, която църкавата в Западна Европа е свършила, е послужила като “призрака на Свещената Римска империя” по отношение на залагането на закона и културата, от които се изисква да бъдат предпоставки за културна хомогенност и икономически и политически иновации. При техния ориенталски подход към държавата силата на западноевропейската държава при проникването в обществото се очертава като неочаквано последствие от дейностите на църквата. John Hall and John G. Ikenberry, The State: Concepts in Social Thought, (Minneapolis: University of Minnesota Press, 1989), pp. 34-35, 42. От друга страна Рокан отбелязва, че Реформацията представлява революция на северните европейци срещу папата и латинското, като по тази причина тяхното скъсване с Рим не само национализира религията, но и така легитимира националните характерни стандарти като богослужебни езици, както и тези, с които си служи държавата. Stein Rokkan, "Dimensions of State Formation and Nation-Building: A Possible Paradigm for research on Variations within Europe", The Formation of National States in Western Europe, p. 581.
32 Giddens, The Nation-State and Violence, p. 149.
33 Allan Cochrane and James Anderson, “States and Systems of States”, in The Rise of the Modern State, pp. 211-230; Silviu Brucan, “The State and the World System”, International Social Science Journal, Vol. 32, No. 4 (1980), pp. 752-769.
34 За подробен анализ на взаимедийствието между вътрешна и външна политика в рамките на създаването на държавна политика вж: Peter Gourevitch, “The Second Image Reversed: the International Sources of Domestic Politics”, International Organization, Vol. 32, No: 4 (Autumn 1978), pp. 881-912, and Peter B. Evans, “Building an Integrative Approach to International and Domestic Politics: Reflections and Projections”, Double Edged Diplomacy: International Bargaining and Domestic Politics, ed. by Peter B. Evans, Handel Jacobson and Robert Putnam, (Berkeley: University of California Press, 1993), pp. 397-430.
35 Hall and Ikenberry, The State: Concepts in Social Thought, pp. 1-2.
36 Tilly, "Reflections on the History of European State-Making", p. 70.
37 Giddens, A Contemporary Critique of Historical Materialism, p. 190; and Idem., The Nation-State and Violence, p. 121.
38 See, note. 19.
39 Вж. Е. Гелнер. Цит. съч., с. 7.
40 Детайлен анализ на Балканските войни може да бъде намерен в Norman J. G. Pounds, Eastern Europe (Chicago: Aldine Publishing Co., 1969), pp. 92-95.
41 Hugh Poulton, The Balkans: Minorities and States in Conflict (London: Minority Rights Publications, 1991), pp. 47-49.
42 Ömer Turan, “Makedonya’da Türk Varligi ve Kültürü”, Bilig – Bilim ve Kültür Dergisi, No. 3 (Autumn 1996), p. 23.8
43 Todorova, “Balkanlar’daki Osmanli Mirasi”, p. 87.
44 Stephen G. Xydis, “Modern Greek Nationalism”, Nationalism in Eastern Europe, ed. by Peter F. Sugar and Ivo J. Lederer (Seattle: University of Washington Press, 1969), pp. 211, 235-243.
45 Kemal Karpat, “Kibris’ta Savas: Enosis Trajedisi”, Orta Dogu’da Osmanli Mirasi, trans. by Recep Boztemur, (Ankara: Imge Yayinlari, 2001), forthcoming.
46 Marin V. Pundeff, “Bulgarian Nationalism”, Nationalism in Eastern Europe, Ibid., pp. 95-96.
47 Kemal H. Karpat, “Introduction: The Bulgarian Way of Nation-Building and the Turkish Minority”, The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority, ed. by Kemal H. Karpat, (Istanbul: The Isis Press, 1990), p. 2.
48 Poulton, The Balkans..., pp. 129-161.